Съгласно чл. 204, т. 3 от Закона за корпоративното подоходно облагане /ЗКПО/ с данък върху разходите се облагат документално обоснованите разходи, свързани с експлоатация на превозни средства, когато с тях се осъществява управленска дейност.

Данъчният закон не съдържа легална дефиниция относно същността на «управленска дейност». Като критерий за определяне на тази дейност би могло да се ползва качеството на лицата осъществяващи управленска дейност, които използват превозните средства – управител, респективно изпълнителен директор и членове на съответните управителни и контролни органи.

Когато физическо лице регистрира предприятие на едноличен търговец, то придобива ново качество – това на търговец /предприятие/ и така му се предоставя възможност да бъде страна по търговско-правни отношения с други лица. Придобиване качеството на търговец и образуване на предприятие обаче не създава възможност между физическото лице и предприятието му - едноличния търговец да се сключва трудов договор или договор за управление. Предвид посоченото, физическото лице, собственик на предприятието на едноличния търговец не се явява нито работник, нито служител или пък лице, наето по договор за управление и контрол. В същото време физическото лице-собственик на предприятието на ЕТ участва със своя личен труд и извършва различни по своя характер дейности, които реализират съдържанието на предмета на дейност на фирмата. Те могат да бъдат дейности по занятие /основния предмет на дейност/, административни и управленски дейности във връзка с основната такава. Определянето и отделянето на управленската дейност от другите такива на предприятието следва да се извърши след разработването на вътрешни документи на предприятието в зависимост от особеностите на предмета на дейност, във връзка и в зависимост от специфичните нормативни актове на основата, на които се извършва дейността.

Например експлоатационните разходи на лекия автомобил, свързани със задълженията на общопрактикуващ лекар – неотложна медицинска помощ, домашно посещение на пациенти, носене и отчитане на документи в РЗОК, участия в обучения за повишаване на квалификация и други, пряко свързани с дейността и административното обслужване, са разходи свързани с дейността и като такива при условие, че са документално обосновани по смисъла на чл. 10 от ЗКПО са признати за данъчни цели и не подлежат на облагане с данък върху разходите. Документалната доказаност на разходите изисква в счетоводството на предприятието да са налични първични счетоводни документи – фактура и фискална касова бележка за горива, ремонт и поддръжка; пътен лист или пътна книжка за отразяване на изминатите километри и други документи специфични за извършваната основна дейност, на основание, на които да се направи извод за разграничаване на основната дейност от управленската такава.

С данък върху разходите се облагат експлоатационните разходи на лекия автомобил, когато с него се осъществява управленска дейност.

Съгласно чл. 215, ал. 1 от ЗКПО данъчната основа за определяне на данъка върху разходите са начислените през календарния месец разходи за поддръжка, ремонт и експлоатация на превозни средства /по смисъла на § 1, т. 39 от ДР на ЗКПО/, намалени с начислените приходи от застрахователни обезщетения, свързани с превозното средство, до размера на извършените разходи за ремонт, за които се отнася обезщетението.

Когато лекият автомобил се използва за извършване едновременно на управленска дейност и дейност по занятие, в т.ч. административна, при определяне на данъчната основа за облагане с данък върху разходите се прилагат изискванията на чл. 215, ал. 2 от ЗКПО, а именно:

1. разходите за експлоатация се отнасят към управленската дейност на база на изминатите за тази дейност километри през текущия месец;

2. разходите за поддръжка и ремонт се отнасят към управленската дейност на база на изминатите за тази дейност километри към общите изминати километри от съответното превозно средство за последните 12 месеца, включително текущия месец.

Определените по този ред разходи, свързани с управленска дейност се облагат с данъчна ставка от 10% съгласно чл. 216 от ЗКПО. Внасянето на данъка следва да се извърши до 15-то число на месеца, следващ месеца, в който е начислен разхода и се декларира с годишната данъчна декларация по реда на чл. 217 от корпоративния закон. На основание чл. 206 от ЗКПО разходът и данъкът върху него се признават за данъчни цели в годината на начисляване и не формират данъчна временна разлика по реда на глава осма. Данъкът върху разходите е окончателен.

Източник: Информационна система на НАП „Въпроси и отговори”

Използвана литература:

- ЗДДФЛ, ЗКПО;

- КСО, НАРЕДБА за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят осигурителни вноски, ЗЗО;

- Указания от информационната система на НАП.

I. Данъчно облагане на разходите за храна във връзка с прилагането на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) и Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО), в сила от 1 януари 2007 г.

На основание чл. 24, ал. 2, т. 1 от ЗДДФЛ, в облагаемия доход от трудови правоотношения не се включва стойността на:

• безплатната храна и/или добавки към нея, предоставени в натура по чл. 285 от
Кодекса на труда;

• безплатната предпазна храна и противоотровите, предоставени в натура по
реда на други закони;

• ваучерите за храна, получени в размера и по реда на Закона за корпоративното
подоходно облагане.

В случай, че на служителите се предоставят парични средства за храна, същите представляват облагам доход по смисъла на чл. 24 от ЗДДФЛ. т.е. облагат се по предвидените в закона правила за доходите по трудови правоотношения. Такова е данъчното третиране, дори в случай, че паричните средства са за сметка на социалните разходи. Аргумент в тази посока е текста на чл. 205 от Закона за корпоративното подоходно облагане: „Социалните разходи, които не са предоставени в натура, представляващи доход на физическо лице, се облагат при условията и по реда на Закона за данъците върху доходите на физическите лица."

Съгласно чл. 24, ал. 2, т. 9 от ЗДДФЛ в облагаемия доход от трудови правоотношения не се включват и социалните разходи за сметка на работодателя, обложени по реда на ЗКПО. Това означава, че ако храната се предоставя в натура, при организирано столово хранене на работниците и служителите, за сметка на социалните разходи, приложение намират разпоредбите на ЗКПО и по-конкретно част четвърта от закона - „Данък върху разходите". Имайте предвид, че по смисъла на § 1, т. 34 от допълнителните разпоредби на ЗКПО, "социални разходи, предоставени в натура" са отчетените като разходи социални придобивки по чл. 294 от Кодекса на труда и предоставени по реда и начина, определени от чл. 293 от Кодекса на труда или от ръководството на предприятието. Социалните придобивки трябва да са достъпни за всички работници и служители и за лицата, наети по договор за управление и контрол. Не е налице предоставяне на социални разходи в натура, когато между работодателя или възложителя и лицата по изречение второ са налице парични взаимоотношения под каквато и да е форма по отношение на получените социални придобивки.

По смисъла на чл. 204, т. 2, буква „б" от ЗКПО, разходите за ваучери за храна се включват към социалните разходи, предоставени в натура. В този смисъл, разходите за ваучери за храна, които не попадат в освободените на основание чл. 209, ал. 1 от ЗКПО се облагат с данък върху разходите по реда на част четвърта от същия закон, т.е. по отношение на работниците и служителите се прилага чл. 24, ал. 2, т. 9 от ЗДДФЛ, който гласи:

"В облагаемия доход от трудови правоотношения не се включват:

II. Дължими осигурителни вноски върху разходите за храна във връзка с прилагането на осигурителното законодателство.

В зависимост от това дали безплатната храна се предоставя за сметка на социалните разходи са възможни различни хипотези:

1. Предоставяната безплатна храна не е за сметка на социалните разходи

При условие, че не е изплатена за сметка на социалните разходи, предоставената на работниците и служителите безплатна храна представлява възнаграждение.

Съгласно чл. 6, ал. 2 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/, доходът, върху който се дължат осигурителни вноски, включва всички възнаграждения, включително начислените и неизплатени и други доходи от трудова дейност. Следователно, върху възнагражденията под формата на безплатна храна (независимо дали са предоставени в пари или в натура, включително при организирано столово хранене) се дължат вноски за държавното обществено осигуряване. Следва да се има предвид, че трудовото възнаграждение се изплаща в пари (чл. 269, ал. 1 от Кодекса на труда). Изплащането на възнагражденията в натура в противоречие с разпоредбите на чл. 269, ал. 1 от Кодекса на труда не е основание за освобождаване на осигурителя от задължението за внасяне на осигурителни вноски.

На основание чл. 127, ал. 1 от КСО, родените след 31.12.1959 г., които подлежат на задължително осигуряване по реда на част първа от Кодекса, задължително се осигуряват за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд. Съгласно чл. 127, ал. 2 от КСО, работещите при условията на първа и втора категория труд, задължително се осигуряват в професионален пенсионен фонд за пенсия за ранно пенсиониране. Осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване се внасят върху доходите, за които се дължат осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване (чл. 157. ал. 6 от Кодекса).

Предвид уреденото по силата на чл. 40, ал. 1, т. 1 от Закона за здравно осигуряване уеднаквяване на осигурителният доход за държавното обществено осигуряване и здравното осигуряване върху стойността на изплатените възнаграждения под формата на безплатна храна се дължат и здравноосигурителни вноски.

Задължението за внасяне на осигурителни вноски върху средствата, предоставени за сметка на социалните разходи и основанията за възникването му са нормативно регламентирани в чл. 6, ал. 11 от КСО: „Върху средствата за социални разходи, давани постоянно или периодично пряко на лицата по чл. 4, ал. 1 в пари или в натура, се

внасят осигурителни вноски в размера за фонд "Пенсии"........ ". Следователно в случай,

че безплатната храна се дава постоянно или периодично пряко на работниците Ви в пари или в натура се дължат осигурителни вноски.

Върху предоставените по този ред средства за сметка на социалните разходи се дължат вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване и за здравно осигуряване.

В Наредбата за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят осигурителни вноски са изведени случаите, при които върху социалните разходи не се изчисляват и внасят осигурителни вноски. Едно от изключенията е предвидено в чл. 2, ал. 2 от Наредбата: „Осигурителни вноски не се изчисляват и внасят върху средствата, предоставени за сметка на социалните разходи за издръжка на столове (включително за поевтиняване храната в тях),....". При тази хипотеза не се дължат осигурителни вноски, тъй като средствата не се изплащат пряко на работниците.

3. Безплатната храна е предоставена под формата на ваучери за храна

На основание чл. 2, ал. З от Наредбата, осигурителни вноски не се изчисляват и внасят върху средствата, предоставени под формата на ваучери за храна, при условията на чл. 209, ал. 1 от Закона за корпоративното подоходно облагане /ЗКПО/. Доколкото разпоредбите на Наредбата препращат към нормите на материален данъчен закон, задължението за внасяне на осигурителни вноски върху ваучерите за храна ще отпадне, само и единствено, ако средствата са предоставени по реда на ал. 1 от чл. 209 на ЗКПО, съгласно която не се облагат с данък социалните разходи в размер до 40 лв. месечно, предоставени под формата на ваучери за храна, при спазване на ограниченията по т. 1 - 5 от същата алинея.

Следва да се отбележи, че изплатените средства над 40 лв. месечно под формата на ваучери за храна, излизат извън определените като необлагаеми в чл. 209, ал. 1 от ЗКПО, не попадат в обхвата на чл. 2, ал. З от Наредбата и върху тях се изчисляват и внасят осигурителни вноски.